Глава първа: 
Хоризонтът на събитията

  - Заразата от новия щам на свински грип във Венецуела продължава да се разраства, споделят нашите кореспонденти там. Всички пътища от и към Каракас и Маракай са затворени с надеждата контактите до болни да се ограничат максимално. Лаборантите все още не са приключили с работата си. Останете с…

   Гласът на мъжа се изгуби, прекъснат от статичен шум. Той продължи само няколко секунди, защото Ксандър веднага се зае да търси друга станция, въртейки копчето на старовремския радиоприемник, мрънкайки си нещо на немски под нос. Откъснах очи от бледото лице на Роуз, унесена в неспокоен сън, несъмнено изпълнен с кошмари, и ги насочих към най-добрия си приятел. Неговото лице също не беше олицетворение на здравето: неприятният сив оттенък и бледите виолетови кръгове под очите му издаваха колко беше притеснен и слаб всъщност, въпреки че той не бе обелил и дума по този въпрос откакто дойдохме в Бад Райхенхал. Тормозеха го мислите за Антоанета, можех да се обзаложа. Не бяхме получавали вести от никого от компанията от освобождаването на Астарот насам.

   Имаше и нещо друго - никой от нас не беше ловувал оттогава. За стари вампири като Александър това можеше и да не представлява проблем, но аз също бях изключително слаб. Уханието на вампирите в къщата караше краищата на полезрението ми често да се обагрят в червено, а това беше сигурен знак, че трябваше да си набавя нужната кръв час по-скоро.

  - …а според Агенцията по превенция на щетите от природни бедствия, това няма да спре скоро - заяви друг мрачен глас, този път женски, когато Ксандър най-сетне улучи работеща станция. - Нивото на морското равнище ще продължи да се покачва, и крайбрежните градове трябва да се евакуират незабавно. До момента са започнати подобни действия в южните части на Испания, някои градове на остров Сицилия, както и по бреговете на Гърция, Турция и Египет. Очаква се Кипър да бъде…

   Сигналът отново се разпадна. Това накара едното око на Ксандър да трепне преди той да стовари силно огромната си ръка върху масата и да изръмжи като диво животно. Роузи подскочи леко в съня си, но не отвори очи, за разлика от Лио, който се повдигна леко на лакът преди отново да се претърколи в завивките си, увит плътно като в пашкул. Александър, който стоеше до прозореца, дори не извърна поглед; най-вероятно бе потънал толкова дълбоко в мислите си, че и ядрена експлозия не би мога да го разтресе. 

 - Защо изобщо продължаваш да опитваш? - попитах Ксандър и се изправих, за да отида при него. Подпрях се на масата и погледът ми зашари между лицето и ръцете му. - Защо просто не спреш? Това нещо няма да ни помогне, само те изнервя…

 - Крис, моля те, млъкни! - изръмжа отново той, този път една идея по-сдържано. Мътните му очи сканираха лицето ми само за миг, преди отново да се върнат към радиото. - Това нещо е единствената ни връзка със света в момента. Трябва… Трябва да сме нащрек за всякаква информация, а тя не е особено изобилна в момента, както можеш да чуеш. 

   Думите му бяха прекъснати от новооткритата станция, от която зазвуча гласът на мъж. Ксандър ми направи знак да мълча и усили звука, защото връзката не беше много добра. 

 - …не е сигурно. Електрическите бури, градушките и наводненията продължават и днес 

в почти цяла Луизиана. Правителството призовава жителите да останат по домовете си, поне докато всичко утихне…

   Разпадането на връзката този път не беше причинено от лош обхват, а от изгасването на електричеството в къщата. Радиото замлъкна рязко, от което ръката на Ксандър потрепери. За миг си помислих, че съвсем ще откачи, гледайки стиснатите му устни в полумрака, но момчето просто присви ръцете си в юмруци и издиша бавно. Погледите ни се засякоха за сетен път, никой от нас не каза нищо. Не бяха нужни думи, всичко бе изписано по лицата ни.

 - Случва се навсякъде по света едновременно… - обади се Александър откъм прозореца внезапно. - Наистина не мисля, че седенето вкъщи ще помогне на хората. 

   Погледнах го: очите му все още шареха по небето. Беше толкова съсредоточен, сякаш търсеше нещо. Любопитен за това какво толкова можеше да се случва навън, аз отидох до него и също надникнах към мрака навън.

   Нямаше кой знае каква промяна от последния път, когато бяхме там, а това беше преди близо четири дни. Точно както тогава, небето бе по-черно и от черното; нямаше никакви звезди, нито пък Луна, а за Слънцето не можеше и дума да става. Просто безкрайна чернилка накъдето и да погледнеше човек. И сега беше така, и въпреки това, Кралят продължаваше да се взира все по-настоятелно нагоре. Да, небето беше все така тъмно, но в далечината, точно на хоризонта, можеше да се види тънка, бледа ивица оранжева светлина. Това можеше да се дължи на две неща: или имаше огромен горски пожар недалеч от нас, което беше малко вероятно, защото всички щяхме да усетим дима, или…

 - Небето изсветлява на запад - рекох през дрезгав шепот и леко допрях длан до стъклото.

 - Нибиру излиза от Слънчевата система - оповести Александър и веждите му се сключиха. Отново мислеше. Не че правеше нещо друго откакто бяхме дошли тук, но не никого ни би му хрумнало да му се скара за това. Групата имаше нужда от някакъв план за действие, и ако древният вампир можеше да измисли такъв, ние нямахме особено желание да го спираме. - Преди много векове имаше предсказание, че изгревът, дошъл от запад, ще е последен. Тогава не разбрах какво точно значеше “изгрев от запад”, но вече знам.

 - Трябва ни план! - обади се изведнъж Лио, сякаш прочел мислите ми. Смятах го за заспал, но когато се обърнах към него видях, че се е изправил до седнало положение и следеше разговора. - Да се опитаме да направим връзка с другите, да разберем къде са и какво е положението при тях… Да се съберем.

 - Опасявам се, че положението при тях е точно толкова мрачно и неясно - отвърна Александър и се отдръпна от прозореца, насочвайки се с бавна крачка към другата част на стаята. Оглеждайки се уж случайно, той се обърна към мен внезапно: - Не смяташ ли така, Крис?

 - За какво говориш? - попита Ксандър, но погледът, който Кралят ми беше отправил, явно отговори на въпроса му. Аз също знаех отлично какво намекваше с това, но не отговорих веднага. Може би защото и аз не знаех истината.

   Александър говореше за нощта, в която избягахме от Академията. Миговете, които смятах за последните ми на тази Земя, се оказаха просто последните в замъка. След това се озовахме в имението на Ксандър – треперещи, но едновременно с това сковани от страх. Бяхме се телепортирали, но можех да се обзаложа, че никой от нас не беше пил телепортатор преди това. А причината да се появим точно тук бе, че имението мина през ума ми миг преди тъмнината от затвора на Астарот да ни погълне. Не нарочно, разбира се, просто мозъците ни правеха странни неща под напрежение. 

   На втория ден след пристигането ни, аз опитах да се телепортирам отново няколко пъти, като ми се получи само веднъж – от стаята, която обитавах по-рано през годината за медитациите ми с Ксандър, до семейнана крипта в мазето. Но определено не успях да стигна до Кортланд, както се надявах. Може би разстоянието беше прекалено голямо, за да успея да го покрия, а може би съм имал само един шанс за по-дълго разстояние, и никога повече нямаше да се повтори. 

 - Случвало ли се е изобщо преди? - попитах накрая на глас, като зададох въпроса най-вече на себе си. - Някой да се телепортира без помощни средства?

 - Самата отвара е сравнително ново изобретение, дело изцяло на вещиците и алхимиците - отвърна Александър и скръсти ръце пред гърдите си. - Първото телепортиране по този начин бе осъществено преди около хиляда години, преди това се смяташе, че способността да си на много места едновременно принадлежи само на Бог, въпреки че точната дефиниция на телепортирането не е точно такава.

 - И на Смъртта - додаде Лио откъм дивана, привличайки вниманието за миг върху себе си. Огънят, който пукаше в огнището, хвърли странни отблясъци по покрусеното му лице и накара сенките по него да заиграят онзи така омайващ танц. - Смъртта и Бог са единствените, които могат да са навсякъде едновременно, в пълния смисъл на думата. Поне така ми е разказвал Ениус. Оказва се, че и той е имал подобна дарба, но е била потисната от Вавилус, след като Ениус е разказал на вещиците за нея. Може би това ги е подтикнало да изобретят телепортаторът по-късно?

 - Тези пък кои са? - попита Ксандър.

 - Ениус е Архангел на Съдбата… Общо взето се намесва непряко тогава, когато има вероятност някой да се отклони от пътя, който му е предначертан. Тези хора почти никога не свършват добре. Лошото на Ениус е, че човеците могат да изберат дали да послушат нещата, които им шепне. Цялата божествена драма със свободната воля...

 - А Вавилус?

   Тук с Лио си разменихме кратък поглед, от който и на двамата ни стана ясно, че еднакви спомени преминават през главите и на двама ни. Онова така трагично дело в Небесното войнство отпреди няколко месеца щеше да ме преследва до последния ми дъх, а може би дори и след това. Присъдата на Лио – кошмарното Пречистване, както го нарекоха ангелите, – битката, която се разрази помежду ни, писъците на Габи… Всичко започна да оживява пред очите ми, да не споменаваме, че повечето ми кошмари също бяха изпълнени със сцени от тогава. Напоследък ми се събра доста материал за подобни неща, дано успеех някога да свикна.

 - Вавилус е Архангелът на Хаоса - гласът на Лио като че ли се опитваше да изчезне, затова момчето прочисти гърлото си преди да продължи. - Никой не е наясно с неговата цел, питал съм доста ангели, но винаги ми се казваше, че не ми е работа да задавам въпроси. Може би затова с такава лекота ми взеха крилете… Защото им бях неудобен…

   Тишината след последното изречение на Лио не се задържа много, защото Ксандър явно бе решен да попие каквато информация можехме да му дадем. А тя тапърва имаше да се лее.

 - Защо Вавилус би потиснал способностите на Ениус? Това не ми се струва правилно.

 - Много от нещата, които се случват в Небесното войнство, не са правилни, но това бил 

редът. Бог изрично наредил на Тримата да следят за спазването му, като на първо място било поставено едно-единствено правило - ангелите и архангелите да не се намесват пряко в делата на смъртните. Никога и при никакви обстоятелства. 

 - Ето защо Вавилус е постъпил така… Защото Ениус е направил контакт с вещиците! - лампичката на Ксандър светна. 

 - Именно - кимна Лио.

 - А кои са Тримата? - поредният въпрос от другото момче.

 - Мисля, че това вече е очевидно - по гласа на Александър, който се беше върнал до прозореца, можех да позная, че врътва очи с досада. - Всичко в Небесното войнство е йерархия. Най-отдолу са ангелите. Те си имат седмината Архангели, които вече познаваме едва ли не лично, след непрестанните разкази на Крис и Лио. Но над тях има още една прослойка… Е, две, ако броим и Бог. Михаил, Рафаил и Гавриил.

 - Гавриил е един от Тримата? Смъртта?! - възкликнах изненадано и ми отне няколко секунди да осъзная, че в крайна сметка имаше доста смисъл в това Архангелът на Смъртта да е един от главните. - Откъде знаеш всичко това? - попитах на свой ред, извръщайки леко поглед към него.

 - Имай малко критична мисъл в главата си, момче – скастри ме Александър, в тона му се четеше едва загатната обида. - Освен че съм по-стар от Библията, която описва тези лица, те също така помогнаха на вещиците да построят затвора на Астарот.

 - Да го… построят? - начумерих се.

 - Да не смяташ, че затворът е просто пропаст, в която Астарот бе бутнат? – Александър застана в профил и успях да видя повдигнатата му вежда. Този въпрос ме накара да се почувствам толкова глупав, че чак ме досрамя. Изчервих се и сведох поглед.

 - Ами, не…

 - Над него тегнат едни от най-силните заклинания и магически бариери, които някога са 

били правени. Единствената магическа преграда в света по-силна от тази около Астарот е твоята, вече. Преди Марк да обърка всичко, можеше да има някаква база за сравнение, но съм убеден, че щитът ти и тогава щеше да спечели. 

 - Защо мислиш така?

 - Защото сега той е тук, все така здрав и непробиваем. А къде е бариерата, която беше предназначена да пази всички ни от най-голямото зло?

   Никой от нас не отговори, всички смълчно сведохме погледи към пода, осмисляйки думите на Александър. За мен бяха пределно ясни - аз трябваше да помогна със справянето с Астарот. Но какво можех да направя срещу толкова древно и могъщо същество? По дяволите, някога са били нужни седем вещици и дори архангелите, за да успеят да го оковат, а сега цялата тази тежест се падаше на мен - едно седемнадесет-годишно хлапе. Щитът ми, великият ми непробиваем щит, който ме остави да умра като животно миналата година, щял да ни спаси. Как? Аз изобщо не знаех какво точно можех да правя с него, освен да предпазвам (донякъде), или да атакувам (по желание). Онзи Крис, който дойде от бъдещето, така и не откри времето да ми обясни как точно можех да накарам бариерата си да изстрелва искри, както той направи срещу Ксандър. Само при спомена за червената светлина от щита, за електричестото, което се усещаше във въздуха, за това как само с един-единствен лъч успя да неутрализира Ксандър за немалък период от време, космите по ръцете ми настръхнаха.

 - Трябва да се върнем в Академията.

   Думите на Александър достигнаха до мен през мъглата от спомени, която се рееше из ума ми, и ме върнаха рязко в реалността. Погледът, който му отправих, ясно се отразяваше и по лицата на другите. Високо вдигнати вежди, набърчени чела и полуотворени усти.

 - Искаш да отидем… При Астарот? - Ксандър несигурно огледа лицето на Краля, сякаш опитвайки се да види поне частица останал разсъдък някъде по него. - Да се предадем?

 - Не ставай глупав, Ксандър, моля те! - сряза го другия и рязко се обърна към нас. Във винените му очи гореше пламъче, което едновременно будеше у мен и страх, и възхищение. Александър можеше да е много, много неща, но си оставаше най-стария и могъщ вампир на Земята. Ако се налагаше някой да ни води, то той би бил идеален кандидат. - Спрете да мислите, че единствената ми цел е да ви доведа до смъртта ви. Сега е моментът, в който Астарот е най-слаб. Образно казано. Имаме още няколко часа преди Нибиру да напусне Слънчевата система окончателно. Докато това се случи, Астарот ще е почти безсилен, трябва да се възползваме. Ако не успеем сега, следващата ни възможност ще е чак след дванадесет хиляди години, а не мисля, че някой от нас ще оцелее дотогава.

 - Как така безсилен? - попита рязко Лио, леко вдигнал ръка във въпросителен жест. - Нима не чуваш какво става по света, всички тези аномалии… Да не мислиш, че са случайни? 

 - Мисля, че съм много по-добре запознат от теб на какво се дължи всичко това, Лио - не му остана длъжен Кралят и подпря гръб на стъклото. - Не Астарот ги причинява, а присъствието му на този свят. Както, надявам се, ви е известно, навсякъде около нас има магия, по-древна е дори от мен. Тя е останала след Сътворението, нещо като заряд от Бог, вещиците някога са черпили силите си от нея. 

  Внезапно нахлулата през прозореца бяла светлина ме заслепи за миг, та се наложи да  притворя очи. Последвалият тътен прекъсна думите на Александър, но той просто изчака гръмотевицата да отмине преди да продължи да говори, а едрите капки дъжд, които забарабаниха по стъклото зад него сякаш му пригласяха. 

 - Голяма част от тази енергия беше употребена, когато затворът на Астарот бе изграден. Тогава магията беше съвсем различна от тази, която познаваме днес. Беше божествена, първична. След затварянето на Астарот, останалата част от магията бе подложена на промени и еволюции, които се случват до ден днешен. Но модерната магия е била отделена от първичната цели дванадесет хилядолетия, тя не познава енергията на Астарот, защото никога не е била в контакт с нея. Смесването на двете води до нещата, които се случват навсякъде по света - дисбалансови аномалии, причинени от разликата в енергиите.

 - Какво ще стане, ако не се вземат мерки? - Лио зададе може би най-лигичния въпрос за вечерта.

  Погледът на Александър зашари по пода за пореден път, но този път успях да видя притеснение в него. Изглеждаше уморен и някак си… объркан. Нямаше начин всичко това да не му идваше в повече. Опитах се да се поставя на негово място, да си представя поне какво би могло да минава през главата му, но не успях. Не мисля, че някой би могъл.

 - Не зная - призна си накрая мъжът. - Нищо подобно не се е случвало досега на този свят. Може с времето този дисбаланс да излезе извън контрол, нещата да продължат да се влошават, докато накрая цялата ни галактика бъде разкъсана и унищожена. Възможно е и всичко просто да утихне, когато Астарот си върне силите изцяло, но това не бива да е успокоение за никого. Спокойствието ще е като пред буря. 

 - А тази се очертава да е наистина голяма - кимна умислено Ксандър. - Има ли изобщо начин да победим Астарот окончателно? Не просто да го затворим?

 - Трябва да разберете нещо още сега, преди да сте се втурнали в битка, която не можете да спечелите. Астарот е безсмъртен, разбирайте тази дума както пожелаете, но тя го дефинира най-точно. Неунищожим е по простата причина, че той не познава Смъртта, създаден е преди Гавриил, и това му дава имунитет към силите му. Не може  да умре, по никакъв начин и от ничия ръка. Е, освен може би от тази на Бог, но ви пожелавам успех да го убедите да дойде и да го спре. Така че, не, Ксандър – няма как да го убием. Единствената ни надежда е да го затворим отново. 

 - Но как? - намръщих се и огледах Александър. - Вече наистина няма вещици, Марк беше последния от рода си. Има ли някакъв друг начин да изградим толкова силен затвор, който да го задържи?

 - Не и като онзи от преди дванадесет хиляди години. Но щитът ти може да се окаже много по-добър затвор. 

 - Какво? – попитаха Ксандър и Лио в един глас.

 - Крис, ти си отделял щита от тялото си преди, нали така? - попита Кралят и се приближи към мен. - Способен си да го накараш да защити друг човек или предмет?

 - Да, предполагам - отвърнах несигурно и се понамръщих. - Какво точно искаш да направя? 

 - Планът е следният - връщаме се в Акадамията още днес. Астарот би трябвало да е слаб точно до момента, в който първите лъчи на Слънцето се покажат иззад Нибиру, но дотогава има поне няколко часа. Именно в този му най-слаб момент ти, Крис, трябва да отделиш щита от тялото си и да… обгърнеш Астарот в него. Тъжен факт е, че никога след това няма да можеш да го ползваш отново, но смятам, че цената е ниска, имайки предвид какво искаме да постигнем.

   Тишината за пореден път ни забули. Явно всички осъзнавахме, че Александър не се шегуваше – това действително беше най-доброто, което можеше да ни даде. Очакваше от всички нас да се върнем при онова нещо, онова чудовище, а след това да се откажем от единствената си защита, за да се опитаме да го затворим отново.

   Никога нямаше да мога да ползвам щита си, ако всичко протечеше по план. От друга страна, същото би се случило, ако нищо не протечеше по план – Астарот щеше да убие мен, Роуз, Лио и Ксандър, после би правил какво ли не с Краля, тъй като и той нямаше как да умре… Но, ако планът проработеше, щитът ми едва ли би могъл да ми е необходим за нещо по-голямо и важно от това. Бих се отказал от него, ако това, което щях да получа в замяна, беше сигурна победа. Опитах се да не обърна внимание на неприятното чувство, което дарбата ми предизвика дълбоко в мен при тази мисъл. 

  Ако Астарот убиеше нас, същата съдба със сигурност очакваше и целия свят. От друга страна, ако просто стояхме тук, затрупани в мисли и неосъществени планове, така или иначе всички щяхме да умрем, защо поне да не си отидем като герои. Но пък, от трета страна, ако все пак Астарот решеше да ни убие, а след това и всички останали, нямаше да има кой да ни запомни като герои, така че…

 - Съгласен съм - рекох накрая, след близо минута, през която всички бяха вперили погледите си търпеливо в мен; за пореден път очакваха аз да взема последното решение. Огледах ги: толкова страх и решителност имаше в очите им. - Как ще се върнем в Академията? Едва ли имаме достатъчно телепортатор.

 - Що за въпрос? - подметна Александър и се усмихна, разкривайки перлените си зъби. - Ти ще ни отведеш там, разбира се.